В АРЕСТА

                                                                                                                     на Евгений

Неделя беше, към осем и половина вечерта. Той реши да излезе на булеварда и зави вдясно, тръгна нагоре, по уличката срещу Общината. Мина покрай някаква спряла полицейска кола, на която не обърна никакво внимание. Някой извика зад гърба му :

– Ето го, той е !

След миг усети, че нечии здрави ръце го хванаха за раменете, други две ръце извиха неговите и щракнаха белезници. Докато се опомни, го тикнаха в автомобила и двама униформени седнаха от двете му страни. Започнаха злобно да го удрят по лицето, по гърдите, по гърба. Той се сви на две с надеждата да се предпази, доколкото може. Автомобилът рязко тръгна и след около пет минути спря. Изведоха го, тъй както беше с белезниците и го въведоха в полицейското управление. Тикнаха го в някаква клетка, разположена в коридора. Компания му правеха трима души, двама от които с доста мургава кожа. Приседна на единствената пейка. Значи така ще изкара тази нощ. И защо беше тук, умът му не можеше да го побере. Явно полицията се беше разшетала, демонстрирайки активност след вчерашния инцидент, при които загинаха 12 войничета от Строителни войски в автомобилна катастрофа. Версията беше, че причина за трагедията е била колата на Иво Карамански, считан за кръстник на българската мафия.

Изкара някак нощта, измъчван от безброй въпроси. Сутринта го отведоха в някаква стая, взеха му отпечатъци, като на престъпник. Едва към десет го заведоха при следовател. „Ангел Бойчев“ пишеше на вратата. Докато чакаше отпред, излезе млада жена, силно разстроена. Дочу, че е била изнасилена от таксиметров шофьор. Току-що влязъл в кабинета и следователят хвърли на масата пред него вързоп, от който се подаваха инструменти, предназначени за кражби с взлом.

– Познаваш ли си ги ? - попита следователят.

– Вижте, има някаква грешка, сбъркали сте ме с някого – започна да обяснява той.

– Няма никаква грешка. Ето ти химикалка и листове. Сядай и пиши за всичките обири, които си извършил. Искам пълни самопризнания.

– Пак Ви казвам, имате грешка. Аз ...

– Дай си паспорта, господинчо – саркастично се обърна следователят.

–Не го нося, в къщи е – виновно каза той.

– Аха, знаем ги ние тия. Крадците да не са луди, да носят документите си за самоличност у себе си. Сега ще ме излъжеш за името си, нали ?

– Казвам се Евлоги Николов Генов, на 32 години, от Плевен.

– Нито си Евлоги, нито си на 32. Личат ти 20-те години, хлапак такъв.

– Но, аз ... - опита се да опонира Евлоги.

– Никакво но, сядай и пиши – Бойчев вече беше загубил търпение.

                                                                    + + +

– Пиши бе, ти български разбираш ли – следователят Джелатов се беше изправил до бюрото си, опрял юмруци на него, целият почервенял от гняв.

Той беше дребен човек, слабоват, с малки пожълтели от цигарите мустачки и очи, които хвърляха остър хищен поглед. Приличаше по-скоро на агент-провокатор отпреди 9-ти септември.

Арестанта срещу него, едър мъж, около 45-годишен, го гледаше привидно спокойно, а в присвитите му очи се четеше ненавист и презрение.

– Виж какво бе, Гено. Ние знаем всичко. Ти си бил наемател дълги години на тая мелница „Чучура“, и после след национализацията, вече не си бил господар там. След 4 години си се върнал в мелницата, уж като работник и в подходящия момент си я подпалил за отмъщение. Ние ви знаем, такива сте бившите капиталисти. Саботьори ! ... Значи отказваш да пишеш ? - дясната скула на Джелатов затрепера.

Той натисна бутона на уредбата и заповяда :

– Каишков, ела веднага !

Когато повиканият влезе, Джелатов разпореди :

– Водиш го в карцера и утре , в 8 сутринта го искам тук отново.

– Слушам, другарю следовател.

На другия ден, точно в 8 часа, Гено беше въведен в кабинета на Джелатов. Следователят още го нямаше и Гено за първи път се огледа в стаята. Бюро и отпред маса, покрита с тъмночервен плюш и четири стола. На масата мастилница, перодръжка, попивателна хартия и няколко бели листа хартия. Малка библиотечка, картонетка и въртяща се дървена закачалка, допълваха обзавеждането. На стената зад бюрото, беше закачен портрет на бащицата – другаря Сталин, а от двете му страни, но по-ниско портрети на Георги Димитров и на Вълко Червенков.

Джелатов влезе, лека мазна усмивка грееше на лицето му.

– Гено, искам да се разберем с теб по мъжки. Положението ти е много тежко. Ние определяме кой е виновен и съдът после отсъжда. Дали си я подпалил или не, не е много важно. Но ти имаш мотив, защото си буржоа, засегнат от народната власт. Пък и съдията Мъсев е мой приятел, като нищо ще ти лепне 5 годинки. Ще има да търкаш наровете в затвора.... Предлагам ти една сделка, вие бившите капиталисти разбирате от сделки. Ще подпишеш една декларация, че ще бъдеш сътрудник на Комитета за държавна сигурност. Ще идваш два пъти в месеца тук и ще пишеш донесения. Кой какво приказвал, как се държал, какво е вършил. За съседите, за колегите ти и за други непознати. Нали знаеш защо ? Трябва да вземаме превантивни мерки срещу враговете на народната власт. В замяна, аз ще уредя да получиш само условна присъда. Ясен ли съм ?

Гено го изгледа с погнуса, но едно хитро пламъче светна в очите му.

– Другарю следовател, не ставам за тая работа. Имам един голям недостатък – бълнувам нощем и тогава всичко си казвам. Ей оная седмица, жената казва, че пак съм бълнувал, разни женски имена съм споменавал и други срамотни работи. Ще изпортя цялата работа.

Джелатов скочи като ужилен, смачка ядно недопушената цигара в пепелника и кресна :

– Ти с мен ли ще се подиграваш, бе. Мамицата ти ! ... Каишков, ела веднага – викна той, без да използва уредбата.

Дежурният милиционер веднага се отзова.

– Върни го в килията и кажи на секретарката, да подготви документите му.

– За освобождаване, нали ? - наивно попита Каишков.

– Какво освобождаване бе, кютук с кютук. Документите за внасяне в съда.

                                                                   + + +

Евлоги взе химикалката и докато пишеше името си, умът му трескаво търсеше доводи, за да убеди тоя следовател насреща, че има грешка, че не е този, за когото го смятат.

– Вижте, как да Ви докажа, че съм на 32 години. Знаете ли, там сега дето строят Католическа църква, на изхода за Ловеч, преди е била мелницата „Чучура“. Моят дядо Гено Първанов е бил наемател на мелницата преди 9-ти септември и 2-3 години след това ...

Нищо по лицето на следователя Бойчев не показваше, че се е разколебал в мнението си, че пред него стои 20-годишния крадец, когото отдавна издирваха.

– Добре, ще опитам с друго – Евлоги продължи – Помните ли, там дето сега е каскадата, в центъра имаше много сгради. Имаше закусвалня, сладкарница - „Сторгозия“ май се казваше, по-надолу на ъгъла, в горните етажи беше „Проектанска организация“. Баща ми работеше там. А от другата страна на малката уличка беше старото „Тото“. Там се събираха много хора, особено след мач на „Спартак“. До него беше ресторант „Червено знаме“, а по-нагоре имаше открито волейболно и баскетболно игрище. Уличката минаваше покрай градинката , където беше фонтана с жабките ...

Чак сега по лицето на следователя Бойчев се изписа изненада, която прерасна в изумление. „Тези сгради ги събориха през 73-та година и този така подробно ги описва. Ако е на 20 години, за какъвто го мислим, то той през 73-та не е бил още роден. А ако е на 32 години, както се представя, значи може да помни всичко това“.

Бойчев натисна бутона на уредбата и повика дежурния полицай.

– Въжаров, изведи господина, секретарката да оправи документите и го пусни да си ходи.

Евлоги излезе на тротоара, тръгна надолу към Пожарната, после сви надясно към центъра. „Гледай го ти него, и едно „Извинете“ не каза, че са го държали близо 24 часа в ареста без причина.... Ама, от сега нататък без паспорт никъде няма да излиза.“

Той ускори крачката, трябваше да се прибере час по-скоро в къщи и да успокои разтревожените си родители. Ще преспи една нощ и след това ще реши, дали да отиде на лекар. Да си извади медицинско за боя, за синините, които имаше по цялото тяло и да си потърси правата ...

2013год.                                       Димчо Бондоков

                                                                                                   /Димич/