23-ти ДЕКЕМВРИЙ

                                                                                                                 на Дядо

  Дрезгава кашлица го задави и той отвори очи. Ех, тоя паспал, вечния другар на мелничаря. Надигна се, нахлузи старите калеври и се упъти към вратата. Дюшемето проскърца под тежките му стъпки.

  Зазоряваше се и белият сняг искреше като изумруд. Заслуша се в равномерния ромон на селската чешма. А каква блага вода течеше от нея, чак в града я знаеха. Оттатък дувара, от време на време припляскваха водите на Чернелка. Тъмното й тяло, като змиорка се виеше в снега, надолу там дето красиви варовити скали я обграждаха.

  От яхъра се чу пръхтене, явно старият кон Белчо се разшава. "Белчо, Белчо колко си бъхтил през твоя конски живот, колко чували брашно сме пренесли с теб, ама нейсе, остаря горкия". Да... ще трябва да се погрижи и за другите животни, нали и днес мелницата няма да работи. Беше освободил двамата работници за Коледа, за Рождество Христово. Даде им по някоя пара отгоре. То, едното момче, Мутко, не беше християнин, от малцинството беше, ама работно излезе. И съдружника Христо по София беше отишъл, при двете си щерки.

  Жадно пое свежия, но студен въздух, постоя така леко унесен и се върна в стаята. Печката беше угаснала и в стаята я нямаше оная топлина, тъй нужна в тези мразовити декемврийски нощи. Разръчка с дилафа жарта, хвърли две големи цепеници и малко кюмюр и отново полегна.

  Сънят така и не идваше, отколешни спомени изплуваха в съзнанието му. Ей на, кога беше? Има, няма 15-тина години откак се задоми. Булка от сой си взе, от Русковия род от Осмокалугерово и челяд създадоха. После с Христо се цаниха на работа в ральовската мелница. Той млад, енергичен, предприемчив, а съдружника Христо Карамалака, по-възрасен, по-улегнал.

  Накрай село беше построена мелницата, на северния склон, едър кълдъръм водеше към нея. Земята наоколо беше бедна, примесена с камънак и на нея вирееха салкъми, шубраци, трънак и коприва. Селска мелница на два ката, с първи етаж от дялан камък и масивни дървени греди и колони нагоре. Газожен мотор задвижваше тежка трансмисия с големи колела и каиши, а мелнични камъни мелеха кехлибареното зърно. Собственост беше на неколцина от селото. Едни дърпаха на една страна, другите на друга и работата не вървеше добре. Гето и Христо не умуваха дълго, изкупиха я дял по дял за няколко години и запретнаха ръкави.

                                                                            -2-

  Ще я модернизират, ще вземат кредит от Популярна банка, ще купят мелнични валцове и други машини – вносни от Страсбург и плевенски от фабриката на Яко Капонов. Ще я стегнат като кукла, голям мерак имаха.

 Така и направиха, че и яхър, кокошарник, кочина, шапрон с пещ и баня издигнаха. Ей с тия ръце и тая къща съградиха. Е, вярно на един етаж, не като другите къщи в селото. Все двуетажни бяха, пък колко кръчми имаше. Ральово си беше заможно село.

  Работата вървеше, в усилното време двайсет, че и повече каруци чакаха на опашка да смелят житото. На мелницата „Горникъ“, при Гето и Христо, всички в околността ги знаеха, добри мелничари, свестни хора.

  Големи планове имаше той за Стефчето и малкия Николчо – да ги изучи, да ги направи хора, чеиз за щерката да приготви, нали беше вече се замомила, а пък малкия бащиния занаят да поеме след време. Нали той не можа повече от пето отделение да завърши. Рано опита недоимъка, глада и тежкия труд. Пък за много неща го биваше – и за дърводелец ставаше, и машините го влечаха, но живота го сблъска с мелничарството, на него отдаде ум и сръчност. Мечтаеше даже автомобил да купи, зер позамогнали се бяха.

  И после ... после дойде Преврата. Смутни времена настанаха. То и предишните години не бяха леки, нали война бушуваше, световна. Но освен по радиото, за нея разбираха само по самолетите, които от време на време съзираха в небето. Много бяха, на рояци, към Влашко летяха, рафинериите на Плоещ бомбардираха.

  След Преврата живота стана несигурен, нови управници се разпореждаха. Ново общество щели да правят, без експлоататори, без частна собственост, всичко щяло да бъде общо. Някои от тия управници беше хранил с ей туй брашно, нали в Плевенския затвор бяха. Като излязоха от там, големци станаха, като Трайчо Костов. За него сега се носеше слух, че щели да го свалят. Или пък Лазар Кулишев. Прибрал се беше по Вардарско, пръв ръководител на Македония беше станал, Македония в състава на титова Югославия. И колеше и бесеше, и всичко българско преследваше, нали се беше преименувал на Кулишевски.

  Остро почукване го извади от унеса. Размърда се едва-едва, но ново настойчиво чукане го накара да се облече набързо. Наметна сивата антерия. Че кой ли ще е по това време?

  Отвори вратата, трима души стояха насреща му. Отпред Вълко, в шаечни панталони, куртка и нахлупен каскет. През кръста колан и кобур с револвер, от шумкарските му години останал. Явно за по-голяма тежест го бе турил. Изпъчил се беше, сложил ръце на кръста, като някой онбашия, а зад него ония двамата, като заптиета. В дясно беше Илийчо, голобрадо момче, миналата година беше завършил школото, ей го още с ученическата шапка не може да се раздели. Будно момче, доста заплеснато по новите идеи, хвърчеше в облаците, живота още не беше го очукал. А в ляво оня

                                                                       -3-

Янко, на външен вид оръфлек, и с тая ушанка. Нехранимайко, отдето и да го погледнеш. Мързелив, неук, пияница, дай му на него лесното. Ама се ориентира бързо и той с новите се писа.

  И срещу тия тримата, в рамката на полуотворената врата, стоеше той. Почти 40-годишен, едър, с леко приведени плещи, с взела да олисява и да се прошарва коса, тъмни очи под свъсените вежди, жилести ръце с груби мелничарски длани.

  – Гето, в изпълнение на закона за национализацията и като пълномощник на министъра на индустрията на Отечественофронтовското правителство, идваме да опишем всичко и да поемем мелницата – отсече Вълко и додаде – Свърши се тя вашата!

  Последните думи жегнаха като с ръжен Гето, той сви юмруци, на слепоочието му вената запулсира. Мина му през главата, че ей сега ще направи някоя беля, но се удържа. Семейство имаше, деца.

  Започнаха да описват. Горките, нищо не разбираха от мелничарство, аджамии, ама ги бяха пратили мелницата да вземат. Пък и корназ се пишеха. Гето им показваше и диктуваше :

• Газожен мотор 45 к.с. Система „Вагринер“

• Генератор със скрубер

• Въздушна помпа с една шайба

• Два чифта французки камъни монтирани, комплект с кошове и каснаци

• Един валц „Ганц“ 55/22 с желязна конструкция

  Изчакваше ги да напишат, трудни им бяха техническите термини, продължаваше :

• Един шнек 4 м в дървена кутия за овлажняване на жито

• Два двойни елеватора по 11 м дължина с колани и кофи

• Един шнек за аспирацията 1 м дължина с шайба

• Една комбинирана шел машина „Мюлхаупт“ с триор патент №8

• Един планзехтир двукрилен, 4 пасажен „Каплер“

• Един бурат 2,5 м, служи за циклон

и т.н.

  Описаха всички постройки и машини. Помисли си, вече привършваме, ще си стегне покъшнината след пладне, утре с каруца ще дойде и към Плевен.

                                                                           -4-

  - А сега и животните и всичко що е в къщата, всичко – натърти Вълко. „Кучи сине – буря от негодувание обзе душата му – Нещо направил ли си в тоя живот, само по горите и усоите бродехте и мандри плячкосвахте.“ Гето скръцна със зъби, студена пот изби на челото му. Трябва, трябва да издържи, да устои на всичко.

  - 2 дървени кревата и 1 железен, юргани 2 броя, одеала 4 броя, 2 дюшека, 2 падушки и 2 възглавници ... 2 джезвета, 3 гърнета, 17 вилици, 14 лъжици и 1 чирпак, 1 стомна и 1 кана за вода, 1 сатър ... - редеше Вълко.

  „Аха, сатър“, злокобна мисъл се прокрадна в главата му, но той бързо я отпъди. Кротко, кротко ... нищо няма да направи така, само живота си ще затрие и този на цялото семейство. Вълко продължаваше да описва, а Илийчо и Янко пренасяха всичко що намереха в къщата, в килера, в мазето.

  - 1 каче за сирене, 1 за зеле и 3 делви ... 1 тривонче, 1 бичкия, 1 тесла, 2 ръжена, 1 часовник-будилник ... 1 каса „Буржев“ с три ключа, 1 готварска печка „Симпадов“, печки за отопление 2 броя ..... и т.н.

  Сети се за ламповото радио, което беше занесъл на ремонт в града преди седмица. „Е, него няма да докопате“ – злорадо помисли Гето. После отидоха при животните.

  - 1 кон 15-16 години с хамут, каруца едноконна здрава, 2 броя букагии за коня, 1 козле, 9 броя гъски, 22 броя патки, 50 кокошки малки и големи, 8 броя свине по около 35-50 кг ... и т.н.

  Свършиха, подписаха протокола. „Протокол №1 , днес 23 декемврий 1947 год. се състави настоящия протокол в присъствието на .... Подписи ...“ Вълко вече беше комендант-ръководител на национализираното предприятие. И той се огледа, взе една тесла, която му се мерна пред очите, замахна и с един удар изкърти табелката „Съдружие Христо Карамалаковъ & Гето Първановъ“. После рече :

  - А сега можеш да си вървиш ! И само с дрехите на теб, Плевен е близо.

  Гето свъси вежди, дълбока черта проряза челото му, мислено отправи цветуща ругатня по техен адрес и се огледа.

  Да ... прощаваше се с част от своя живот.Тежка, тъжна раздяла.Глуха въздишка се отрони от гърлото му, но се овладя. Не трябваше да показва слабост пред тия .... Тръгна полека, през мостчето, после нагоре по пътя. Не се обърна. Може би таеше надежда, че един ден ще се върне тук. Гето не знаеше, че този един ден наистина ще дойде, но ще трябва да минат повече от 40 години.

  Мислите му се насочиха към дома. Представи си, че отваря входната врата, че се изкачва по скърцащите дървени стъпала, че влиза във вестибюла, а насреща Катя, до нея Стефчето и Николчо. „Свърши се“ - ще изпъшка тежко той и ще съзре болката в техните тревожни очи. Тази

                                                                       -5-

мисъл глождеше душата му. Нещо го сви, ей тук под лъжичката, влага изпълни очите му.

  Усили крачката, трябваше да стигне по светло, 15 км бяха и то в тоя сняг. Следите от стъпките му се губеха там назад, там беше миналото, а какво му носеше бъдещето ?

2013 год.                                                  Димчо Бондоков

                                                                                                              /Димич/