МУСТАФА

                                                     на някогашните колеги от Козлодуй

    – Шефе, ти влизай в колата, аз ей сега ще дойда.

    Той се настани на седалката до шофьора. Да, ладата е още новичка, има няма 2-3 годинки, а и стопанина й явно добре я поддържа. Нещо метално блесна между двете предни седалки. Повдигна колана и видя голям нож в кожена кания. Неволно си помисли : „Аз добре ще тръгна с него, ами ако по пътя спре и ... тоя нож ...“

    Нали бяха минали само около 6 месеца, откак ги бяха преименували. Неудобно е, но ще го излъже, че внезапно се е сетил за нещо и утре ще хване автобуса. То човека и да няма подобни намерения, колко неща се бяха струпали на главата му в последните месеци.

    Като инцидента с автокрана. Беше преди 3 месеца. Тихомир, механика на крановата механизация, дойде разтревожен при него.

  – Шефе, станала е авария с наш кран при естакадата до ОРУ. Обърнал се е, затиснал човек.

  – Кой от крановете е там.

  – MIN-а на турския екипаж, на Алил и Мустафа. Оф, все забравям новите им имена – Ангел и Моско. Моско тази седмица е на работа.

    Извикаха Пешко, качиха се на служебния ЗИЛ и тримата заминаха на обекта. Минаха покрай бризгалните басейни, покрай строящия се 5-ти реактор. Разминаха се с някаква линейка. На площадката до естакадата видяха обърнатия кран. На един бетонен фундамент седеше Моско и като ги видя, скочи и приближи към тях. Беше целият пребледнял, ръцете му леко трепереха.

  – Как стана тая работа ?

  – Ами, как стана ... то и аз не знам как точно, шефе. Както всеки ден, бях дигнал с крана клетката с един заварчик и той си заваряваше тръбите, ей там, на около 7м височина. Усетих изведнъж, че крана се накланя наляво, стрелата с клетката се устреми към земята. Едвам успях да му викна на човека, да клекне на дъното. Толкова бързо стана, че друго не можеше да се направи. После изтичахме с няколко човека и едва извадихме смачканата клетка изпод стрелата. А той вътре не мърда. Веднага извикаха Бърза помощ, сигурно сте се разминали с линейката.

    Той огледа килнатия на една страна автокран и голямата дупка в бетонната плоча, в която беше пропаднал единия хидравличен упор на крана.

  – Майната му на машината, ще я оправим някак, ами ти се моли , човека да оживее – обърна се към Моско – че иначе много лошо. Нали знаеш, че хора е забранено да се вдигат с куката.

  – Ама те техническите ръководители постоянно ни карат да правим това. С плана изоставали, не можеш да им откажеш – заоправдава се Моско.

  – Знам, знам, ама ако се стигне до съд, те с тебе ще си измият ръцете.

    Моско съвсем се омърлуши, от притеснение пот изби на челото му. Наистина положението му беше тежко. Ако човека почине, на Моско му е спукана работата. В съда го очаква тежка присъда. Нали миналата година на двама други работници – булдозерист и валякчия им издадоха смъртни присъди. Е, не беше свързано с работата им, ама ... Върнали се от работа в селото си – Гложене, напили се в кръчмата и на излизане се заяли с някакъв възрастен човек. Били го, потрошили го, човека починал в линейката, на път за болницата. Оказало се, че е бивш партизанин. Нищо не помогна. Изпълниха присъдите им, върнаха дрехите им на близките.

    А то в съда, може и по друг начин да го извъртят. Че нарочно е направено, че е саботаж, заради смяната на имената. Че колко слухове се носеха покрай тоя „възродителен процес“. Чуваха за хайки на милицията по селата в Разградско и Кърджалийско. За бомбен атентат в някакъв влак, за много жертви. Тука в Козлодуй нещата минаха тихо. Едно турче кранистче от Свищов от Осман го бяха прекръстили на Левент, а едно циганче от Хърлец от Махмуд /всички му викаха Мутко/ му бяха сложили едни имена – Димитър Ангелов Красимиров. Той този Османчо, Левент де, беше едно келеме, ама Моско беше сериозен човек, улегнал, добър работник. В Козлодуй беше дошъл парици да изкара, две дъщери студентки в София издържаше.

    И какво като е с турско име и с друга вяра. Нали в тази България се беше родил, един и същ въздух с него дишаха. Че колко спортисти български турци бяха прославили България. Като вземеш да ги изреждаш – Муса Алиев, Осман Дуралиев /сребърния Осман/, дето води титанични битки на тепиха с руснака Александър Медвед. Ами олимпийските шампиони Хасан Исаев и Исмаил Абилов, ами Лютвян Моллова, Аян Садъков, Мелла Мустафова, или пък Исмаил Мустафов /варненско циганче, с ново име Ивайло Маринов/ - голям боксьор, голям техник, най-добрия в българския бокс за всички времена и т.н. и т.н.

    Човека в клетката оживя, размина се с пукнати прешлени на гръбначния стълб. Моско искаха да го освободят от работа, ама той се застъпи за него и Моско остана кранист на същия автокран.

    И гледай сега, какви мисли му минават през главата – за тоя нож в кожената кания ... Я да не се излага с тия глупости. И той се отпусна по-спокойно в ладата.

  – Шефе, готово, вече тръгваме – Моско пъргаво зае шофьорското място.

    Ладата се отправи по мокрия асфалт към Кнежа.

                                                                 + + +

  – Шефе, пристигнахме. На това кръстовище минават много коли. Няма начин някой да не те вземе.

    Той се отърси от обзелите го размисли и рече :

  – Благодаря ти, че ме докара до тук ... Мустафа.

    Мустафа трепна, като чу истинското си име, протегна ръка :

  - И аз ти благодаря за всичко, шефе ... Данчо.

    Двамата си стиснаха мъжки ръцете и се разделиха. Някаква УАЗ-ка се задаваше и Данчо й махна с ръка. Колата спря, едно младо момче попита :

  – За Плевен ли ?

  – За Плевен.

2013 год.                                       Димчо Бондоков

                                                                                                    /Димич/