КОПНЕЖ

                                                                      на Жените, в които бях влюбен

  Свечеряваше се и вече бяха запалили уличното осветление. Насочи се с бавни стъпки към телефонните кабини. Бяха три, лепнати до стената на Студентска поликлиника. Две от тях бяха разбити от вандали, а изправната беше празна. За кой ли път си повтаряше думите, с които ще я покани на концерта. Влезе в кабината, попипа в джоба монетата от 2 стотинки, постави я в телефонния апарат. Сърцето му ускори ритъма си, гърлото му попресъхна, дланите му се изпотиха. Чу познатия звънлив женски глас, като на сън изрече репетираните толкова пъти думи.... Тя учтиво му отказа.

  Сякаш светът се сгромоляса върху главата му, той замаян излезе от телефонната кабина и тръгна напосоки. Осъзна накъде върви, едва когато забеляза светлините на супера в „Червена звезда“. По лицето му се стичаха поточета от горчиви сълзи. Една голяма пареща топка, бе заседнала в гърлото му.

  Той вървеше без спиране надолу – покрай Дианабат, гара Пионер, Пионерския дворец /бившата Семинария/, хотел „Хемус“. Излезе на равното, всрани зееха големи изкопи за тунелите на бъдещото софийско метро. Все така потопен в горестни мисли се озова на пешеходния мост до НДК. Тръгна по него, наричаха го „Моста на влюбените“. Спря се. Не му се живееше, сякаш светът беше свършил за него. Дълго стоя там мълчаливо и уединено. Само луната беше свидетел на неговата печал.

  Пое по обратния път, прибра се преди да затворят общежитието, легна си без да продума на съквартирантите си. А и те не го разпитваха, виждаха, че беше съкрушен.

  На сутринта се събуди със силно главоболие. Отиде все пак на лекции в Института.... Тя беше там. Пристъпи до него и го попита, дали поканата е още в сила.

  Отиваха на предварителния кръг на фестивала „Златният Орфей“ в НДК. Дворецът на културата беше открит преди година и стана желано място за посещение. Беше се изтупал в кафяви джинси и белезникава блуза с дълъг ръкав. Тя блестеше в нова красива рокля. При слизане от автобуса й подаде ръка, почувства нейната и сякаш електрически ток премина през тялото му.

  Концерта беше превъзходен. Музиката на живо създаваше неповторима атмосфера, приповдигнато настроение. Радваше се, че можа да й осигури такова удоволствие. Но за него най-важното беше, че тя е тук, до него. Че чувства дъха й, опиянява се от усмивката й, боготвори смеха й. Тя не му даде поводи, че може да разчита на нещо повече. В този момент това нямаше значение за него. Не си задаваше въпроса, защо тя все пак се отзова на поканата му. Може би го съжали – горкия влюбен. Та нали цяла година той се самонаказваше, самобичуваше, че няма сродна душа до своята. Купуваше винаги по два билета за кино. Отиваше сам и въпреки настоятелните желаещи, които питаха „Повече билети ?“, никога не се изкуши да продаде единия. Целият салон беше пълен, само мястото до него оставаше празно.

  А сега тя беше до него. Средно висока, стройна, с черна смолиста, леко чуплива коса, стигаща до раменете. Със сини очи. Това съчетание беше твърде рядко. Извити вежди и едно сладко чипо носле. Понякога носеше очила, които й придаваха особено очарование. И онова характерно френско „р“ в говора й.

  Искаше му се да протегне ръка, да я погали, да притисне нежно рамото й, да я приласкае....Но не посмя!

  Изпрати я до квартирата й. Пожела й лека нощ и прекрасни сънища, докосна за довиждане ръката й. Тръгна си вдъхновен, готов да запее „Одата на радостта“. Идеше му да литне, да извика със все сила : „Светът е хубав, защото аз обичам!“ Сладко опиянение изпълваше душата му. Беше готов на всичко за НЕЯ.

  Луната осветяваше ярко пътя му и сякаш влюбено му се усмихваше. Беше на 22 и сърцето му копнееше за обич.

2013год.                                                Димчо Бондоков

                                                                                                                   /Димич/