КЛЕТВАТА

                                                                 на Българските олимпийци

                                                                 донесли слава на Родината

  На светлинното табло се появяват цифрите 246 kg и цялата зала започва да шуми, като разбунен кошер. Дикторът съобщава : „two hundred fourty six killograms“. Репортери и коментатори от цял свят се питат един друг : „Какво е решил този човек, този българин, та нали преди малко стана световен шампион и подобри световния рекорд. Това не се е случвало никога – да се атакува световния рекорд в по-горната категория и то в изтласкването. Рекорда в свръхтежка категория на великия Василий Алексеев, тук в Москва, в родината му.“

  Обслужващият персонал сменя дисковете, нагласява рекордната тежест. На голямото табло зад подиума светва надписа : „HRISTOV BULGARIA“. Отзад, в тренировъчната зала Валентин бавно ходи назад напред, съсредоточава се. Спира, старателно разтърква дланите си с магнезий, после натърква и гърдите при ключиците. Там ще легне тежката щанга, преди да я вдигне над глава. „Защо да не опита немислимото до сега. Човек и още повече спортиста, трябва да се стреми към привидно невъзможното, да преодолява сам себе си.“

  В залата се чува гонгът, той сигнализира, че времето за извършване на опита вече тече. Залата попритихва, очаква да излезе шампиона.

  2 минути и 30 секунди остават, Валентин е още в тренировъчната зала, Сяда на скамейката и затваря очи. Какво ли си мисли в този момент? От треньорският щаб не го безпокоят, те знаят неговия стил на вдигане. Той се съсредоточава до последния момент, после излиза на подиума, хваща моментално щангата и я вдига.

  Остават 1 минута и 25 секунди, залата започва да шуми. „Може би се е отказал, тежка му се е видяла. Нали постави световен рекорд от 237,5 кг и е решил, че не си заслужава да рискува повече.“

  Секундите текат, но вече на таблото са само 35.

  Валентин рязко става, подават му шишенцето с амоняк, той вдишва с носа за миг и с широка крачка се отправя към залата. Единият от треньорите обичайно го плясва здраво по плещите и му пожелава успех.

  При появата му залата гръмва възхитено, но секундите текат неумолимо.

12... 11... 10... 9... 8... Валентин рязко се навежда, сграбчва грифа на щангата и я отлепя от подиума. Обръща я на гърди и с неимоверни усилия се изправя. Залата избухва в окуражителни аплодисменти.

  Тежестта е огромна, лоста се огъва и вибрира в ръцете му. Мускулите му са се надули, сякаш ще се пръснат. Лицето му е червено, диша тежко и учестено. Залата е онемяла в очакване.

  Вик се изтръгва от гърлото му, той изтласква тежестта над главата си, но не успява да я задържи. Едно продължително „Ееееее ...“ на разочарование оглася залата, за миг тя се умълчава и после бурно ръкопляска. Шампиона трябва да бъде изпратен с овации, независимо от този неуспех.

                                                                      + + +

  Вратата се отвори, баща му светна лампата и попита :

– Не спиш ли? – и като не получи отговор отново попита – Да няма нещо? Защо си се завил през глава?

– Не, не, всичко е наред – стараеше се гласът му да звучи спокойно.

– Добре, лека нощ тогава – и баща му угаси лампата и затвори.

  Бавно отметна чаршафа, по лицето му се стичаха парливи сълзи. Беше вече четиринадесетгодишен, а плачеше като малко дете. Чувстваше в душата си болка и обида. Преди два часа бяха казали по новините, че Международният Олимпийски Комитет /МОК/ отнема златния медал по вдигане на тежести от Олимпиадата в Монреал76 на Валентин Христов и сребърния на Благой Благоев, заради открити в допинг пробите им забранени вещества. Това съобщение го беше поразило и силно разстроило. Макар да се занимаваше с друг спорт, Валентин Христов беше неговия спортен идол. Нали преди една година стоеше пред телевизора и стискаше палци до посиняване за успеха на Валентин на световното в Москва. Беше горд, че макар и да не успя, българин атакуваше световния рекорд на Алексеев. Това беше преди година, а сега това съобщение го беше попарило.

  „Не, не, това е невъзможно, направили са някакъв заговор, не искат малка България да има толкова олимпийски шампиони.“

  Още неукрепналото му юношеско съзнание, не допускаше, че това може и да е вярно. Той СЕ ЗАКЛЕ, че ще се труди неуморно в тренировките, ще калява волята си, ще изгражда спортна злоба в душата си и че ще успее в своя спорт.

  Постепенно сънят го пребори и той отпусна глава. И засънува.

  „Той е на най-високото стъпало на почитната стълбичка и поздравява подгласниците си. Окачват на гърдите му златния медал, връчват му грамота и цветя. Медалът сякаш пари на гърдите му. Пари, защото го изстрада с лишенията толкова години, с тежките тренировки, със затварящите се от умора очи, с лепнещите устни, жадни за вода.

  Той трепва за миг, чува първите звуци на „Мила Родино“. Обръща се и впива поглед в издигащия се на пилона трибагреник. Устните му леко помръдват в такт с химна „ ... ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край“. Очите му се изпълват със сълзи, мъжки сълзи, сълзи на радост.“

  Тази вечер и тази нощ щяха да родят един бъдещ Олимпийски шампион. Той сега сънуваше, но дванайсет години по-късно в Сеул88, този сън щеше да стане реалност.

2013 год.                                              Димчо Бондоков

                                                                                                                /Димич/